Статията разглежда една от основните причини за проблемната рецепция на книгата „Бай Ганьо“, а именно обединяването на всички разкази в едно книжно тяло. Така Бай Ганьо от първата част приема негативните характеристики на този от втората част, без за това да има основания в текста. Разказите от първата част са много различни от тези от втората. Те са основани на градски фолклорни мотиви (някои са направо преразказани анекдоти), докато разказите от втората част са чисто авторски, фейлетонни творби, в които сказовият елемент се губи. Така Бай Ганьо от първата част се оказва готова матрица, която генерира нов фолклор (вицове), докато този от втората част като цяло не е способен на фолклорно пораждане. Под общото име се крият всъщност два различни типажа – единият анекдотичен, фолклорен, вицов, а другият – фейлетонен, литературен, авторски.