В тази статия се осмисля начина, по който художественният летопис на Иван Вазов допринася за превръщането на един малоизвестен балкански топоним Шипка в общобългарския национален символ. Шипка получава символно значение същевременно и като хронотоп, и като Събитие, и като символ-образ на единството, на героизма, символ на верността към България - символът на ВЪРХа, който чрез различни знаци, атрибути, роли, модели е успял да образува множество връзки между историческа и художественна действителност. Художественото пресъздаване на историческото събитие – Шипченската битка – във Вазовата «Епопея на забравените» проявява характерните същностни характеристики на епопеята, създавайки абсолютната епична дистанция между читателя и Събитието, която обуславя авторската установка за благоговение на потомците пред идеала, пред недостижимостта на това ценностно ниво – Шипка.